Постинг
23.12.2009 16:17 -
"За празниците в делниците" - сп. "ТЕМА"
Калин Първанов
За празниците в делниците
Не съм отчаян почитател на зимните празници по ред причини. Ще спомена само няколко, колкото да не бъда обвинен в самоцелен опортюнизъм.
Вероятно щях да ги обичам повече, ако бях от Банско, Самоков или Чепеларе. По независещо от мен стечение на обстоятелствата обаче не свързвам празниците с дебели преспи, буйни камини, дъбови бъчви и нанизи от суджуци. А с предпразнични задръствания, поледици или киши и състезания с колички в супермаркетите, които могат да бъдат по-изнервящи дори от коледното родео по улиците. Милите предколедни тържества оставям без коментар. Само ще отбележа, че въпреки дългогодишните ми старания така и не можах да си съставя речник със задължителни за заучаване и произнасяне реплики.
Още една уважителна причина да съм скептично настроен: Когато изтощителният маратон е приключил, идва ред за тържествения момент, в който човек трябва задължително да е забавен, или поне весел. Макар че точно сега единственото нещо, което е в състояние да го зарадва истински, е възглавницата.Обичам да е весело, но мразя думата “задължително”. Доброто настроение не е като пица в картонена кутия и не идва по поръчка на точния адрес в уречения час.
С две думи - истинските празници често са в делниците, стига да можеш да ги видиш и да ги оцениш.
В тази връзка съм готов да споделя една празнично-делнична, тъжно-весела история, свързана със зимни спортове, но нямаща нищо общо, нито със зимата, нито с Коледа. Всъщност, не знам дали имам право да я разказвам, защото историята по никакъв начин не е свързана с мен. Но толкова ми хареса, че я почувствах като своя. Източникът, чрез който стигна до мен, е достатъчно проверен, но вие ще си решите докъде да му вярвате. Между друготото, някои са чували същата история за различни градове, а трети я разказвали като виц.
Та, случката станала в град в центъра на България в разгара на августовските жеги. Още от предиобеда двама комшии запразнували в беседката пред блока, с повод или без повод. Отговорът на въпроса кое се леело повече – потта или ракията, нека оставим на въображението. Както си му е редът, стигнали до момента “Кой е по- по- най-?“, малко преди да преминат към следващия задължителен етап “Ти мен уважаваш ли ме?”.
“Освен това, аз съм перфектен скиор...”, вдигнал мизата единият. Събеседникът му се изсмял, понеже никой не бил чувал за подобно увлечение на съседа, камо ли да го е виждал със ски-екипировка.
Предизвикателството било достатъчно сериозно за нашия герой да зареже за кратко тежката маса.
Дотътрил се някак си до апартамента си, надянал грейката, ръкавиците, шапката, шала... Нахлузил ски обувките, гушнал щеките под мищница, вдигнал ските на рамо и така екипиран се зататрузил по стълбите от петия, шестия или седмия етаж надолу. По някое време за лош късмет пред спускащия се скиор изникнало борче. Не стига това, ами борчето не стояло на едно място, а бавно се изкачвало нагоре по пистата. Всъщност препятствието било възрастна комшийка, която се прибирала от пазар. Дали от изумление, или просто от невнимание, но бабата се закачила в щеките на състезателя и се стоварила насред стълбището. После дошла линейка.
Когато изтрезнял на втория или третия ден от събитието, скиорът се отправил към болницата. Заглождило го чувство за вина, та искал да помогне с каквото може на съседката. В травматологията обаче нямало следа, нито от нея, нито от фамилията й. Наложило се да се обърне към регистратурата. Там започнали издирване на потърпевшата и най-после я открили. В психиатричното отделение.
Хукнал човекът към психото и още от вратата сърдито попитал: “Защо сте довели жената тук?”. “Ами как защо?” – отговорили му равнодушно – “Твърди, че е срещнала скиор и се е спънала в щеките му”.
На посетителя не му оставало нищо друго, освен да замени възмущението си с пълни самопризнания: “Аз съм скиорът!”.
Та идеята ми беше, че ако край празничната маса сте изчерпали всички теми, а телевизионните програми са обичайно скучни, разкажете тази история. Нищо, че не е ваша. Животът винаги е по-пъстър дори от всяка телевизионна заря.
И все пак – умната по празниците, мислете и за другите. И по възможност - не ги докарвайте до психиатрията.
За празниците в делниците
Не съм отчаян почитател на зимните празници по ред причини. Ще спомена само няколко, колкото да не бъда обвинен в самоцелен опортюнизъм.
Вероятно щях да ги обичам повече, ако бях от Банско, Самоков или Чепеларе. По независещо от мен стечение на обстоятелствата обаче не свързвам празниците с дебели преспи, буйни камини, дъбови бъчви и нанизи от суджуци. А с предпразнични задръствания, поледици или киши и състезания с колички в супермаркетите, които могат да бъдат по-изнервящи дори от коледното родео по улиците. Милите предколедни тържества оставям без коментар. Само ще отбележа, че въпреки дългогодишните ми старания така и не можах да си съставя речник със задължителни за заучаване и произнасяне реплики.
Още една уважителна причина да съм скептично настроен: Когато изтощителният маратон е приключил, идва ред за тържествения момент, в който човек трябва задължително да е забавен, или поне весел. Макар че точно сега единственото нещо, което е в състояние да го зарадва истински, е възглавницата.Обичам да е весело, но мразя думата “задължително”. Доброто настроение не е като пица в картонена кутия и не идва по поръчка на точния адрес в уречения час.
С две думи - истинските празници често са в делниците, стига да можеш да ги видиш и да ги оцениш.
В тази връзка съм готов да споделя една празнично-делнична, тъжно-весела история, свързана със зимни спортове, но нямаща нищо общо, нито със зимата, нито с Коледа. Всъщност, не знам дали имам право да я разказвам, защото историята по никакъв начин не е свързана с мен. Но толкова ми хареса, че я почувствах като своя. Източникът, чрез който стигна до мен, е достатъчно проверен, но вие ще си решите докъде да му вярвате. Между друготото, някои са чували същата история за различни градове, а трети я разказвали като виц.
Та, случката станала в град в центъра на България в разгара на августовските жеги. Още от предиобеда двама комшии запразнували в беседката пред блока, с повод или без повод. Отговорът на въпроса кое се леело повече – потта или ракията, нека оставим на въображението. Както си му е редът, стигнали до момента “Кой е по- по- най-?“, малко преди да преминат към следващия задължителен етап “Ти мен уважаваш ли ме?”.
“Освен това, аз съм перфектен скиор...”, вдигнал мизата единият. Събеседникът му се изсмял, понеже никой не бил чувал за подобно увлечение на съседа, камо ли да го е виждал със ски-екипировка.
Предизвикателството било достатъчно сериозно за нашия герой да зареже за кратко тежката маса.
Дотътрил се някак си до апартамента си, надянал грейката, ръкавиците, шапката, шала... Нахлузил ски обувките, гушнал щеките под мищница, вдигнал ските на рамо и така екипиран се зататрузил по стълбите от петия, шестия или седмия етаж надолу. По някое време за лош късмет пред спускащия се скиор изникнало борче. Не стига това, ами борчето не стояло на едно място, а бавно се изкачвало нагоре по пистата. Всъщност препятствието било възрастна комшийка, която се прибирала от пазар. Дали от изумление, или просто от невнимание, но бабата се закачила в щеките на състезателя и се стоварила насред стълбището. После дошла линейка.
Когато изтрезнял на втория или третия ден от събитието, скиорът се отправил към болницата. Заглождило го чувство за вина, та искал да помогне с каквото може на съседката. В травматологията обаче нямало следа, нито от нея, нито от фамилията й. Наложило се да се обърне към регистратурата. Там започнали издирване на потърпевшата и най-после я открили. В психиатричното отделение.
Хукнал човекът към психото и още от вратата сърдито попитал: “Защо сте довели жената тук?”. “Ами как защо?” – отговорили му равнодушно – “Твърди, че е срещнала скиор и се е спънала в щеките му”.
На посетителя не му оставало нищо друго, освен да замени възмущението си с пълни самопризнания: “Аз съм скиорът!”.
Та идеята ми беше, че ако край празничната маса сте изчерпали всички теми, а телевизионните програми са обичайно скучни, разкажете тази история. Нищо, че не е ваша. Животът винаги е по-пъстър дори от всяка телевизионна заря.
И все пак – умната по празниците, мислете и за другите. И по възможност - не ги докарвайте до психиатрията.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 63
