Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.12.2009 11:38 - "Наследникът" - статия за сп. "ТЕМА"
Автор: kalinpurvanov Категория: Политика   
Прочетен: 1349 Коментари: 0 Гласове:
2

Последна промяна: 18.12.2009 11:40


Калин Първанов

Наследникът


Куфарчето го измъкнах почти като престъпник. Или, ако предпочитате, изнесох го като ченге национално богатство. Бутнах го в багажника и за всеки случай врътнах ключалката. Беше престояло 20 години на дъното на стара ракла.

Как попадна в ръцете ми, е предмет на друга, по-забавна история, която трябва да бъде разказана не от мен. С две думи - присвоих го от жилището на възрастна жена, която си беше заминала без да каже “Довиждане” и да остави завещание. Моята задача се състоеше в това да не позволя от квартирата да бъде изнесено нещо преди появата на далечните роднини – законни наследници, а междувременно сам да изнеса куфарчето.


Приживе собственичката беше споменавала, че в последните си месеци покойният й съпруг започнал да пише нещо, но така и не успял да го издаде. Знаех, че е бил интересен човек – професор, известна личност в своя край, убеден комунист, главен герой в документалния филм “Устойчивост” на Дучо Мундров и Радой Ралин.

Старото куфарче скръцна и изпусна духа на един различен свят, побран върху четливо изписани страници от карирана тетрадка. “Роден съм в навечерието на Първата световна война в село Х. Баща си не помня. Убиха го на фронта през 1916 г. Но помня доста неща от ранното си детство. Например посрещането на фронтоваците през 1918 г. Някой извика “Идат” и всичко се юрна към Манаджийската ливада. Хукнахме с другите. Бяха прегръдки, радостни излияния. Мама ридаеше на умряло” – така започва повествованието. За да прекъсне внезапно точно по средата на планираните в съдържанието 380 страници.

Очакванията ми за автора бяха надхвърлени, беше живял прекалено истински. На 16 г. организира две училищни стачки, изключен завинаги от всички гимназии в Царство България, следва доживотна присъда. В затвора научава френски, става преподавател по философия. След “народната победа” запазва собствено мнение по много въпроси и не расте особено в партийната йерархия, въпреки че Първите редовно му пращат лицемерни честитки.


Най-живи са страниците, в които описва село Х. в началото на 30-те години. В София все още управляват старите партии, идейно и морално изчерпани. Остават само 4 г. до момента, в който те ще бъдат забранени и съдбините на Отечеството ще бъдат поети от “надпартийни родолюбци”. Както всички села в околията, и Х. е разделено на две: комунисти срещу анархисти. Срещат се и по-умерени леви елементи – земеделци, социалдемократи. През лятото културно оживление внасят завръщащите се ученици и учители. По цели вечери спорят върху “натурфилософията”, “идеализма”, “материализма” и “диалектиката”. Понякога беседите приключват с пукване на някоя начетена глава. През зимата всеки поглъща и литературата на противника. За да може да го разгроми аргументирано през лятото и да вземе “идеен реванш” пред вещата общоселска аудитория. Анархистите залягат над Маркс, Енгелс и Дарвин, а на комунистите им се налага да се разнообразят с Прудон, Кропоткин и Форел.

Кулминацията е през лятото на 1932-а. Пред анархистки събор свикан в Х., на даскала Дончо Ангелов е възложено да изнесе реферат на тема “Взаимопомощта като фактор на прогреса”: “Отначало всичко вървеше добре, но когато рефератчикът стигна до формулата на Малтус, че животните и хората се умножават в геометрична прогресия, а средствата за съществуване – в аритметична, той се обърка и обяви, че има главоболие и не е в състояние да продължи...Смущението у нашите анархисти беше голямо. Нали сме си малко жестоки, решихме, че е дошъл момента да нанесем унищожителния удар върху противника. Обвинихме ги в невежество и умствена недостатъчност, започна незапомнен бой. По някакъв сигнал нахълтахме в класната стая и удряхме де кого сварим с железните бастуни. Другата страна се отбраняваше с каквото намери – столове, пергели, линии...Така завърши сборът – по позорен начин не само за анархистите, но и за нас, комунистите. След този скандален случай изчезнаха оживлението, малката радост и разнообразие, което ученици, учители и чиновници доставяхме на добрите и отрудени жители на Х”.

Реших, че на всяка цена трябва да намеря издател на тези страници, пък ако ще и в тираж, колкото са жителите на Х. Това си остана един от многото планове, които ежедневието убива. Сетих се за куфара едва тези дни, когато ми се наложи да пътувам до град, който лежи в китна долина в центъра на България. Предстояха избори, а изкупуването на гласове се беше превърнало в много по-доходоносно занятие от изкупуването на ценния розов цвят. Запознах се с един от професионалистите, който работеше “на светло” – гражданите подписваха официални договори да агитират за него срещу хонорар след избора.

“Разбира се, че ще им платим! Можем ли да се изложим? Нали утре никой няма да гласува за нас?”, гарантира предприемачът и изрази съжалението си, че “все още се намират и такива, които гласуват за идеи”. После разви концепцията си как партиите и идеите трябва да бъдат изритани от местната власт, а на тяхно място да влязат бизнесмени, експерти и професионалисти. Оказа се, че е от съседното на града село Х. Първичен и естествен индивид, с лидерски качества, живял интересен живот. Натрупал състояние в смутните години. Сега спонсорира онова училище, познато ми от боя с пергели в книгата.

На връщане се чудех дали и новият ми познат ще остави нещо написано на своите съселяни? И кой ли текст ще предпочетат жителите на Х.?




Гласувай:
2
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kalinpurvanov
Категория: Политика
Прочетен: 116212
Постинги: 32
Коментари: 90
Гласове: 63
Архив